Apostolic Conversion: АПОСТОЛСКО ОБРЪЩАНЕ
АПОСТОЛСКО ОБРЪЩАНЕ
Извинение или Реалност?
отвъд спасението
Това е дословен запис на послание, дадено през 1993 година пред едно американско събрание, имащо впечатляващ духовен ръст. С други думи, то имаше изглед на посветено тяло, което е сериозно с Господаря, и чието живо поклонение изглеждаше като свидетелство за изобилното му здраве. Независимо от това обаче, след две нощи на събиране аз, като говорител, почувствах едно нарастващо усещане на безнадеждност, че не много е било извършено и че ако Господ не се намеси радикално, не би имало почти никакъв смисъл да се продължава.
Това послание беше дадено на третата вечер, като бях прекарал деня в пост и в усърдна ходатайствена молитва. С почти минимални изключения цялото събрание падна на лицето си при завършването на посланието в дълбоко стенание и усилено търсене на Господа.
Словото е като стрела в сърцето на нуждата на църквата по цял свят, особено в нейния външно изглеждащ “успех” и колко повече в нейната статична предсказуемост. Нека то въздейства на вас като читатели, както го стори за онези, които го чуха и го приеха като слово от Господаря.
——————————————————
Тази вечер аз вярвам, че сърцето на Господа е върху въпроса за обръщането. Много обичам израза “Мнозина спасени, малцина обърнати,” и след две вечери стигнах до осъзнаването, че да продължим в нещата, които започнахме да говорим, би било безплодно, докато преди това не се е случило радикално пресичане от другата страна. Трудно ми е да си представя по-голяма коварност или заблуда от това да се говори за апостолските неща, докато все още самите ние сме духовно неспособни и неадекватни в това да ги живеем, особено когато нещо основополагащо в нашето взаимоотношение с Бога все още не се е реализирало. Апостолските неща, които принадлежат на Неговата слава, могат да намерят своето изпълнение само в хора, които изцяло са се предали на Бог. Ако възприемем само изразните средства на апостолството, ние се въвличаме в най-коварната от всички измами. Нека говорим за някакви други неща и да използваме друг вид изразни средства, но нека не приемаме този начин на изразяване, докато не придобием съвършеното намерение да го изпълним. Някак си трябва да направим пауза в нещата, които бяха разгърнати през тези дни и да издигнем въпроса за истинносттана нашето собствено обръщане. Бихте ли могли да разберете, че е възможно по някакъв начин да бъдете спасени и дори новородени от Духа – даже да сте изпълнени с Духа – и все още да не сте обърнати в онази крайна степен спрямо Бога, която апостолската реалност изисква?
След като насочваме вниманието си към Павел, бих искал да прочета описанието на неговото обръщане от Деяния, глава 9. Забележителен е фактът, че в книгата Деяния има три записа на това обръщане. Може би няма да бъде преувеличено, ако ви наведа на мисълта, че апостолският живот, който последва беше напълно съразмерен с вида на започването или началото, който е имал изпърво. Или да го кажа по друг начин, може би ние няма да можем да надминем или да отидем отвъд същността на нашето начало. Някои от нас може би имат нужда от нови начала или от начало, което в действителност никога досега не се е случило; което ако в действителност не се е случило, ще ни осъди да бъдем заковани на определено ниво на християнски живот, много под това, което самият Господ усърдно възнамерява и желае.
Ще ви помоля да се изправим и да поискаме Господното благословение преди да прочетем Писанията. Аз не знам точно от къде дойде тази мисъл, но днес през деня имах усещането за това как стоим в молитва и просто искам да ви поканя да призовем Господа точно сега. Не някаква дълга молитва от някой светия, но просто кратка покана към Бог да премахне всяка преграда, да Го помолим да извърши нещо изключително. Аз винаги вярвам на Господа за нещо такова, за тласък в духа ви, така че просто призовете Бога от мястото, където сте, и след това аз ще завърша молитвата и ще продължим със словото за тази вечер.
И така, нека първо прочетем от Деяния 9 гл.
“А Савел, като дишаше още заплашване и убийство против учениците Господни, отиде при първосвещенника, И поиска от него писма до съборищата(синагогите) в Дамаск, че ако би намерил някои от този път, мъже и жени, да ги докара вързани в Ерусалим.
И на отиване, когато наближаваше Дамаск, внезапно блесна около него светлина от небето. И като падна той на земята, чу глас, който му говореше:
Савле, Савле, защо Ме гониш? А той рече: Кой си Ти Господи? И Господ му рече: Аз съм Исус, когото ти гониш; но не ти е лесно да риташ срещу остен. А той разтреперан и смаян рече: Господи, какво Ти искаш да сторя? И Господ Му рече: Стани и влез в града и ще ти се каже, що трябва да правиш. А мъжете, които го придружаваха като чуха гласът и не виждаха никого, стояха като вцепенени. И стана Савел от земята, и с отворени очи не виждаше никого; и водеха го за ръка, та го въведоха в Дамаск. И три дни мина без да види, и не яде нито пи.
А в Дамаск имаше един ученик на име Анания, и рече му Господ във видение: Анание. А той рече: Ето ме Господи. И Господ му рече: Стани та иди на улицата, която се казва Права, и попитай в дома на Юда за някой си на име Савел, Тарсянин, защото ето той се моли; и видя във видение един човек на име Анания, че влиза и полага ръка на него, за да прогледа. И отвръща Ананий: Господи, чух от мнозина за този човек, колко злини е сторил на твоите светии в Ерусалим. И тук има власт от първосвещенниците да върже всички, които призовават Твоето име. А Господ му рече: Иди, защото съд избран ми е той, да носи моето Име пред народи и царе, и пред синовете Израилеви: Защото Аз ще му покажа всичко що има да пострада за името Ми.” [Деяния 9:1-16]
Благодаря Ти скъпоценни Боже за светлината, която осия върху един враг и дълбоко го обърна, Боже мой, от убиеца към главния апостол на Църквата. Какво дело, о Боже, което идва от Небето в момента, който ти си определил, дори сред цялата наша опозиция. Ние се молим нека говоренето тази вечер, Боже мой, да бъде за нас, които още не сме паднали на земята и които все още живеем чрез нашето си виждане, а не от Твоето – да можем да бъдем повалени долу, за да можем да бъдем вдигнати горе, и да можем да научим колко много имаме да пострадаме заради Твоето Име, нас, които Ти ще изпратиш пред езичници и царе – и особено в тези последни дни, пред Израилевия дом. Ела и говори ни от този текст, Боже мой. Ние Ти благодарим и Те хвалим за привилегията да чуем слово за тези неща, които могат да станат реалност за нас, в святото Име на Исус, Амин.
И така, както вече казах, започването на апостолския живот изключително определя и неговия край. Мнозина от нас са като повредени, неходещи в пълнота поради нашите неадекватни начала. Бих могъл да се впусна в един дълъг трактат за неадекватността на нашето съвременно благовестие, което е много повече някаква формула за спасение, отколкото впускане в най-святата вяра, и как езичниците от Солун, които чуха апостолското провъзгласяване на това благовестие, бяха спасени “от идолите към Бога, за да служите на жив и истинен Бог, и да очаквате Неговия Син от небесата, същия Исус, Когото възкреси от мъртвите, Който ни избавя от идещия гняв.” [1 Сол. 1:9]. Очевидно те бяха чули едно много по-пълно и по-мощно представяне на благовестието, отколкото повечето от нас, и поради това веднага от мига на тяхното обръщане, неща от качествено естество бяха освободени, които направиха тази църква отличителна. Всъщност те отразяват тяхното начало, а ние отразяваме нашето.
Но слава на Бога за това, че ако нашите начала са били неизправни и неадекватни, ако бедността на началото ни е повлияло на нашата обхода след това, то има начини, по които Бог може да ни даде ново начало.
Аз виждам в това един вид паралел с Израел и великото “преминаване отвъд”, което те трябваше на направят с Исус Навин. Има един Йордан, който трябва да пресечем и чието име буквално означава “слизане в смъртта.” И това преминаване оставя отзад онези, които се запънаха в религиозната пустиня за четиридесет години, където бяха оставени много трупове на онези, чиито сърца нямаха пълнотата на Халев или Исус Навин (Халев буквално означава “с цялото сърце”). Само двама от цяло едно поколение имаха привилегията да бъдат приветствани в земята на обещанието и да участват в нейното превземане. И ние стоим на такъв вид кръстопът днес. Време е да преминем отвъд, и това усещане за пресичане е било силно върху сърцето ми през всичките дни, които съм тук и дори през дните непосредствено преди идването ми при вас.
Но знаете ли, че не целият Израилев дом премина, но част от племената на Гад, Манасия и Рувим избраха да останат от другата страна? Те останаха, защото земята там беше богата и тревите бяха високи, а те бяха животновъдци, които очевидно разпознаха нещо от незабавна стойност. Те не желаеха да поемат този риск на вяра за онова, което може да бъде намерено от другата страна. Те умоляваха Моисей и получиха онова, което искат, и им беше позволено да останат на погрешната страна на Йордан и в последствие бяха изгубени и изпаднаха от цялата история на Израел. Единственото меланхолично възпоменание, което имаме от племето на Гад, които избраха погрешната страна са гадаринците в новозаветно време, които отглеждаха прасета и бяха без желание, дори в тези по-късни времена, да приемат идването на Избавителя, понеже се видя, че ще им дойде скъпо за тяхната плът. Те много повече предпочетоха да задържат своите стада, отколкото да приветстват Този, който хвърляйки същите тези стада в морето, избавя от демонични духове!
Какъв коментар на последствията от нежеланието да се пресече отвъд, на упадъка на погрешната страна. Мисля, че причината е винаги същата – защото е удобно за “плътта”, защото там отзад ние имаме увереност за нещата, които касаят “стадата” ни(т.е. нашия незабавен личен интерес).
И така, сега, както и тогава, има една реална нужда от “преминаване отвъд,” та да не би нашите собствени трупове да бъдат открити на погрешната страна, или да не би да деградираме до меланхолията, която сполетя племената на Гад и Манасия, които отказаха да преминат, но останаха там “заради стадата си!” Ние току що видяхме в какво се беше превърнала Гадаринската земя по времето на Исус, столетия по-късно; те са изгубени дори до този момент, дори ако щете в смисъла на историческия спомен.
Следователно, обръщането на Павел, и нашето обръщане е жизнено важно. То започва със фразата “И като отиваше…” Аз мисля, че има много повече надежда за един Божий враг, който отива на някъде в пълна искреност, дори и в заблуда, отколкото за тези, които претендират да са Божии приятели, но отдавна са спрели да се движат и са станали един вид “тихи води,” които са си окупирали някакво местенце на сигурност. Има повече шанс да се обърне един враг, който е в движение, колкото и тежка да е заблудата му (дори тази заблуда да е в следствие от енергия за Бога, обаче погрешно схваната), отколкото за тези от нас, които сигурничко са се закътали в правилните креда и доктрини, но не се движат изобщо!
Така, че има нещо, което се навдига в духа ми, когато четем думите “И като отиваше (пътуваше от англ.) …” Бих се зачудил дали въобще щеше да се случи обръщането на Павел, ако той се беше отпуснал като утайка на дъното, задоволен с общоприетите категории на православността, която задоволяваше повече от неговите съвременници. “Но като отиваше, внезапно дойде светлина от Небето, ” и се питам дали това пътуване (отиване) не е условие за тази светлина да дойде и в нашия живот? Няма ли повече надежда да бъдем хванати от Божията светлината, именно когато Господ вижда нашето търсене, отколкото ако сме просто едни уталожени води, задоволяващи се с духовното състояние на живота си? Но докато тази светлина осияе, докато нещо дойде свише, ние сме приковани на мястото, където сме. Всичко е от великата и суверенна Божия ръка. Чиито очи “се обръщат насам-натам през целия свят, за да се показва Той мощен в помощ на ония, чиито сърца са съвършено разположени към Него.” [2Лет.16:9] Ако това не беше така, аз не бих ви говорил сега. Аз не бих бил във вярата, но щях да съм мъртъв още преди много време. Но дори и като атеист и като Божий враг, “дишащ заплашване и убийство” против Църквата преди 37 години, със същия вид жар и противопоставяне като Савел, аз бях хванат. (Вижте книгата с личното свидетелство на Арт за неговото обръщане, наречена “Одисеята на един съвременен Евреин”). Може би точно поради същите причини дори в моето заблуждение, дори в моето противопоставяне на Църквата и на вярата, неспособен да произнеса името на Исус, освен за богохулство и проклинане, Бог видя сърце, което желаеше истината, което желаеше да бъде на пътя, “пътувайки.” Аз мисля, че това е отношение, което е угодно на Бога, дори и след първоначалната ни среща с Бога!
Много ми харесва начина, по който Господ срещна Савел, който падна на земята и чу глас, който му казва, “Савле, Савле, ти защо Ме гониш?” Мисля, че ако изследваме същността на обръщането, на това какво е онова, което непременно трябва да се обърне, то е именно тази фатална грешка, на която ако и се даде да се разгърне изцяло, в края на краищата ще доведе до гонене на Бога и Църквата. И коя е тази грешка? Именно тази – да поставим нашето “ти” пред Божието “Ме”. “ти защо Ме гониш?” Защо правиш религиозни празненства, и поставяш своя личен интерес, ако и да си мислиш, че е религиозен и свят, пред Мен? Ето в това трябва сега да уповавам на Святия Дух да вземе това простичко нещо, което е толкова дълбоко, че трудно може да се предаде с думи, и да разкрие същината на нещата. Ние все още не сме се обърнали, докато Неговото “Ме” не е преди нашето “ти”. Точно това е фаталното злощастие, с което преминава целия ни живот, поставяйки нашето “ти” преди Неговото “Ме,” дори в набожността си. Нещо трябва внезапно да се извърти, радикално да се измени и поправи; онова, което трябва да е преди всяко друго – Неговото “Ме” да дойде преди нашето “ти.” Ако това не се е случило, бъдете сигурни, че по един или друг начин ние преследваме Бога и му се противопоставяме, дори и претендирайки, че работим и служим на Неговите интереси! Не е ли това точната картина на Савел? Забележете, че тук не става въпрос за някой съзнателен атеист, безразличен към Бога, но за човек, ревностен за Бога. Грешката, която доведе до преследване на Божиите хора, и на Самия Бог в Неговите хора, беше направена от набожен човек в заблуда, чието “ти” обаче все още беше преди Божието “Ме”.
Какво е вашето състояние тази вечер? Ако тази основна и фатална грешка е възможна за един човек с религиозна ревност, който винаги с правилно намерение се е старал да служи на Бога, и е търсил възможности да изкоренява еретици и да ги води в Ерусалим, колко повече ние сме способни да бъдем в същата фатална грешка? Причината, поради която поставяме нашето “ти” пред Неговото “Ме,” е същината на проблема, понеже така ние сме направили себе си централната фигура, поставена над Него. Мисля, че това е съществена характеристика на Църквата днес, дори в най-добрата си “харизматична” форма. Все още нашето “ти” е в центъра, все още най-много ни интересува “Как нас ни касаят нещата?” Това закоравено, духовно себецентрично отношение, ако и да е несъзнателно изявявано, може да бъде изтласкано само от тотално обръщане. Понеже точно това в действителност е обръщане.
Може да сме спасени, да сме изпълнени с Духа, и все още да не сме обърнали внимание на едно толкова централно нещо, докато светлина осияе над нас от Небето и ни повали на земята. За тези две нощи ние не приравнихме ли Неговото слово със съществуващите категории, в които претендираме, че стоим, фалшиво окичвайки се със самото онова нещо, определено от Бога да ни свали от престола, та дори до пълно опустошение [на нашата себичност]?
Ще го кажа отново. Колко от нас, чувайки словото през тези две вечери, сме го възприели през призмата на нашата субективност и сме го напаснали на нашия настоящ начин на живот, на нашите собствени категории, и сме намерили начин, по който Словото да бъде подопечно на нашия възглед за себе си, на нашата духовност, на нашия призив? С други думи, онова, което правим, дори без много да го съзнаваме, е че издигаме себе си над Словото, и сами решаваме как то да бъде удобно напаснато на категориите, които одобряваме. Вместо да позволим на Словото да опустоши и срине нашите категории, ние стоим над него като арбитри, внимателно формовайки го, така че да може прилично да бъде прието и възхвалено като Божие Слово, аплодирайки говорителя, че го е казал, мислейки, че принасяме с това служба на Бога!
Виждате ли защо имаме нужда да бъдем обърнати? Този егоцентризъм е неизказуемо дълбок, за ирония, дори е най-дълбок в религиозната и духовна област. Какво по-голямо оскърбление на Бога, какъв по-голям израз на поставяне на нашето “ти” пред Неговото “Ме” от начина, по който дори слушаме и условно приемаме Словото? Това е един изцяло неосъзнат процес и ние сме постъпвали така в продължение на години, и по този начин пропускайки стойността и целта на Бога, който го е дал!
Трябва да призная, че предната вечер след службата аз си тръгнах подтиснат. Чувствах се помрачен. Духът ми се смути, бях се сринал. Чувствах ужасно изтощение, умора не само в тялото си, но и в душата. Словото беше добро – словото беше скъпоценно в Божието намерение, но някак си по времето, в което беше видоизменено в ушите на слушателите по начина, по който слушателите го приеха и дори откликнаха или не откликнаха, вече показваше, че нашето “ти” беше преди Неговото “Ме”. Ето защо Господ казва тази вечер, “Спри – Аз няма да продължа по-нататък! Аз няма да продължа да споделям святите неща на апостолската вяра с хора, които ще ги възприемат, видоизменят и изтълкуват по начин, по който да паснат на техните настоящи умонастроения. Понеже като правят така, те всъщност намират начин да възвишат онова, което същото това слово е изпратено да опустоши.”
На практика ние поставяме себе си над Неговото Слово, определяйки до каква степен ние ще му позволим да бъде достоверно и приемливо. Ние решаваме до каква степен ще го формираме и обработим в практиката.
Можете ли да осъзнаете, че това е нещо, което непрестанно се случва? Ние имаме един Свят Бог. Той излива Своето сърце към нас, а ето къде сме ние, съзнателно или несъзнателно пресмятайки до каква степен в действителност ще приемем това слово с намерение да го вършим!
Мисля, че с това нещо аз описах същинската неадекватност на Църквата, защо Тя е изгубила свежестта си, защо Тя не отива от вяра към вяра и от слава към слава, защо нейните служби са изпълнени с “проповеди” вместо със Словото на Бога, което по самото свое естество изисква отклик и промяна, и което е причината, поради която Словото е дадено. Ние не слушаме с намерението да вършим. Ние слушаме с намерението да одобряваме Словото като библейско и да се радваме на това.
Можете ли да видите как сме създали един цял начин на мислене, който обезсмисля самата скъпоценност на Словото и Божието намерение?
ЗАЩОТО АКО НЕ СЕ ПРОМЕНИМ ЧРЕЗ СЛОВОТО, ТО КАК ИНАЧЕ БИХМЕ СЕ ПРОМЕНИЛИ? Но приемаме ли го като застанали открити и оголени пред него, позволявайки му да има своето пълно действие? Готови ли сме да кажем, “Господи нека ми бъде според Твоето слово?” Аз не знам какви ще бъдат последствията, може да ми коства изкореняването на дома ми и начина ми на живот, на целия ми начин на съществуване, или загубата на това, за което съм се трудил толкова дълго, което по самата си същност не е лошо само по себе си. Но докато не дойдем до мястото, в което нашето сърце непрестанно да казва на чутото Слово, “Нека ми бъде,” ние не сме започнали да слушаме Словото като Божие; и то не може да извърши Божието дело. То се превръща просто в една проповед, която ние одобряваме или отхвърляме.
Какво костваше на Мария да каже, “Нека ми бъде според Твоето слово?” Нищо по-малко от приемане на бременност, която не може да се обясни, и то сред едно набожно и себеправедно поколение, напълно приготвено да убие с камъни пред портите на бащиния й дом всяка жена, която се е оказала бременна по необясними причини. Дори до този ден Талмуда, писанията на равините, прави леко подхвърляне, че бременността на Мария е дошла от римски войник. Как иначе една необяснима бременност може да бъде разбрана? И когато Мария каза, “Нека ми бъде според Твоето слово,” тя имаше предвид, “Аз съм готова да нося пълните последствия от приемането на това слово, дори и ако ми стане причина за позорна смърт, при все че аз съм Израилева девица.”
Казвам ви, когато Бог намери такова сърце, няма никакво ограничение за божественото дело, което неговото зачатие може да извърши. Когато си мисля за потенциала в тази стая за Божиите дела в тези последни дни, не просто в това общество, но отвъд него, в един свят, който е съсипан и опустошен от насилие и разврат, и мръсотия, и извращение, и поквара от всякакъв вид, чакащ онези, които ще отидат при него, бидейки пратени от Бога, мога да усетя неудовлетвореността на Бога, който дори не може да го изпълни, докато някой първо не приеме Неговото Слово в това същото девическо разположение на духа, с готовност да понесе пълните последствия от това, каквито и да биха могли да бъдат те! “Нека ми бъде според Твоето слово.”
Бихте си спестили много ненужно отежняване, чудейки се какво последствие ще има от това слово в своето конкретно приложение, ако преди това сте приели в себе си, че то неминуемо ще ви доведе до място на умиране. И когато сте направили това пресмятане, какво значение ще има за вас формата, в която ще дойдат последствията – убиване с камъни при портите на бащиния ви дом, обезчестяване, отхвърляне от човеците, враждебност, неразбиране, освиркване или присмехи, или обиди – всички тези неща от всякакъв вид морален и физически риск? Бог все още очаква и никога не е имал някакво друго начало на Своите дела, освен някой, който би казал, “Нека ми бъде според Твоето Слово!”
Нека забележим отговора на Савел, когато беше изправен лице в лице с Исус, който му каза, “Савле, ти си възхвалявал и издигал своето “ти” пред моето “Ме?” От този отговор дойде онова велико апостолско изявление, което характеризира великото поприще, което щеше да последва, “Господарю, какво Ти искаш да сторя?”(букв. превод) Бих искал да кажа, че всяко призоваване на думата “Господ”, без след това да последва същия баланс на Павловото изявление, е играене със святи неща, дори използване на името на Господа напразно.
Бих искал да ви попитам възлюбени… Кога беше моментът, в който вие преживяхте с Бога нещо от същата абсолютна дълбочина, с която Павел започна своя апостолски път? Този един въпрос съдържа и включва всички останали въпроси, “Господарю, какво Ти искаш да сторя?” Без никакви ако.., ама.., но… Без спогодби и условия, без изисквания на гаранции, без молби – дори за просветление, разбиране или обяснение. Ако Господа е Господар, ние можем да имаме само едно становище, да сме свлечени на земята пред Него, с този единствен вик, отекващ в равновесието на нашия естествен живот, “Господарю, какво Ти искаш да сторя аз?” Казваме го само веднъж, но или живеем завинаги в резонанса на този въпрос, или не живеем апостолски живот въобще. И това не е една от последните причини, поради които ние чуваме тази вечер онова, което чуваме. Аз дойдох с куфарче, пълно с много подбрани послания, но нямам никаква свобода да кажа или използвам което и да било от тях, колкото и да бих се наслаждавал в провъзгласяването на скъпоценното, свято семе, което Бог ми е дал. Но всяко мое говорене, всяко мое служение, както и вашето, трябва отново и отново да се извършва в резонанса на този единствен въпрос, “Господарю, какво Ти искаш да сторя?
Колко апостолски съдби са в застой сега тази вечер? Колко ли пророци има в тази стая? Колко благовестители и учители, и овчари? Колко жени на стенание и ходатайство, колко Божии призвания, висящи и очакващи единия въпрос, който Бог очаква да чуе – звук, който никога не е звучал в Неговите уши, като всякакви прегради са премахнати и всякакви условности, забравени? Това е изявлението на абсолютното, апостолско предаване. И докато Господарят не го чуе, Той няма да ти каже какво да правиш.
Без всякакво противоречие е, че има неща, които трябва да се направят, но те могат да се извършат единствено в силата, дадена на онези, на които те биха могли да бъдат поверени. “Духът е даден без мярка” на синовете, които нямат никакво намерение в себе си и никакъв живот за себе си, но които живеят чрез единия въпрос, който наистина е жив! “Господарю, какво Ти искаш да сторя?” Всичко, което е по-малко, е просто жалка мизерия. Всичко по-малко е условно и недостатъчно. То е обхванато от страхове, и съмнения, и колебания, и всички тези неща, които ни осакатяват и ни карат да правим компромиси и ни помрачават. Свободата идва единствено, когато дойдем окончателно до това място, където с пълна почтеност казваме и поставяме пред Бога онова нещо, което Той очаква, онова, което Той не може да ни заповяда или да ни принуди, но което изцяло трябва да бъде доброволно и тотално отдадено. И без значение какво мънкаме през устата си, Той не е наш Господ, докато това не му е било дадено.
“Господарю, какво Ти искаш да сторя?” Мисля, че отговорът на това е вечно същият, ако и формата на изпълнението му да може да варира – “Аз ще му покажа колко много има да пострада заради моето Име.” И никак не е чудно, че ние не задаваме този въпрос.
Колко мъдро, ние интуитивно усещаме какъв трябва да бъде този отговор. Но ще ви кажа, скъпи светии, ако вие не знаете, че за всяко страдание, което идва в следствие на послушание към Господа, има неописуема слава, има вечна награда, има радост дори сред страданието и болката, и ужаса, и неразбирането от човеците, и укора, който следва покорството на Бога, който ни прави да го вършим.
Имаме нужда да се запитаме, имало ли е някога момент в целия ни християнски живот, в който някой от нас е питал Бога, “Господи, какво Ти искаш да сторя?” – с пълно намерение, не просто в даване отговор на нещо, което ще бъде казано в този момент, но да се живее непрестанно в светлината на този въпрос от този момент нататък?
НИКОГА НЯМА ДА ИМА АПОСТОЛСКА ЦЪРКВА, ДОКАТО ТОЗИ ВЪПРОС НЕ Е ЗАДАВАН, И НЕПРЕСТАННО ПОСТАВЯН.
“Е, Арт, ти не разбираш, аз имам професия, аз съм лекар, аз не съм някой от онези “фанатици за Исус” като Савел. Той нямаше много да губи. Ти трябва да разбереш, че аз имам семейство и служебни отговорности.”
Савел беше отличения ученик на равин Гамалиил и ако въобще някога е имало човек, който е извършил религиозно самоубийство, задавайки този въпрос и унищожавайки цялата си кариера, която щеше да последва и да му спечели възхвалите и почетното място дори до този ден в еврейското православие, то това беше Савел. Но той презря всичко това и го счете за измет, както знаем, като издигна един единствен въпрос, единствено правилния въпрос, който някое творение може да издигне пред своя Създател, “Господи, какво Ти искаш да сторя?” Каквито и да са последствията, каквито и да са загубите, Ти си Господар, и ако Ти не си Господаря на този въпрос, то тогава всичко, което бих си позволил да говоря в това Име, е гавра и пародия, и религиозно упражнение, което дори в своето най-добро е отпаднало от Божията слава!
Иронията е, и забележете това, което ви казвам, че ако продължите в едно такова упражнение, в последните дни вие ще намерите себе си не сред преследваните, но сред гонителите! Центробежните сили продължават да работят, сигурно тласкайки ни към едната орбита или към другата – към онова, което е апостолско, или към онова, което в края на краищата е отстъпническо! “Защото любовта на мнозина ще охладнее,” и последните дни ще бъдат белязани с едно огромно отстъпление и отпадането на мнозина, които са могли да доведат себе си до мястото на следване на Господа, където и да ги води, но които са намерили себе си в един водовъртеж на онова, което е по-малко от апостолското, и са се препънали в онези, които са апостолски, и за ирония на съдбата им се противопоставят и ги преследват! Това е краят на онези, чието “ти” е пред Неговото “Ме.”
Ние не трябва да стигаме до мястото, както Савел да питаме, “Кой си ти Господи?” и да получаваме отговора, “Аз съм Исус, когото ти гониш.”
Дали наистина Го познаваме, преди да преживеем такова нещо?
Господи, дай ми благодат, аз не знам как да кажа това, аз се опитвах да го кажа в продължение на две вечери. “Кой си Ти Господи?” Дори откровението за тебе като Господар толкова много е зависимо от това да “отмахнем всички прегради.” Защото Ти няма да ни позволиш да прахосаме такова съкровище на откровението на познаването на Тебе в истина, докато не видиш хора на истината, готови да ти служат в истина, но които по настоящем се задъхват с едно окастрено и незадоволително познаване на Бога. Ако наистина го осъзнаем, ние ще видим как това е осакатявало нашия духовен живот, защото ние не можем да се издигнем над нашето неадекватно виждане за Исус, което ние сме преиначили за лична изгода, за нашите собствени намерения. Ние се нуждаем да попитаме реално и истинно, “Кой си Ти Господи?”
Аз самият намирам себе си за виновен за произнасяне на тази дума по един празнословен, повърхностен начин. Кой не е? Но аз трябва да изповядам това в светлината, която осиява над нас свише тази вечер – аз наистина не зная, както трябва да познавам! “Кой си ти?” Отговорът е, “АЗ СЪМ. АЗ СЪМ, КОЙТО СЪМ, КОЙТО СЪМ. Аз ще бъда, който ще бъда. Аз съм Исус. Аз не съм твоето “приятелче” и Аз не съм онзи, който ще ти помага по пътя, и ще закърпя твоя брак, ако и да върша всички тези неща. Аз съм отвъд твоята нужда. АЗ СЪМ ИСУС.” Докато това откровение не дойде, а то идва, когато нашите лица са проснати на земята, какъв вид апостолско служение можем да извършим? Защото то не може да надхвърли, а всъщност отразява това, какво е нашето познаване на Бога в действителност. Не е ли така, защото самите ние сме жертва на неадекватни служения? Не е ли защото ние просто сме били поканени да “приемем Господа” и да повторим една молитва? Слава на Бога за степента, в която Той зачита това, но погледнете сега каква карикатура са станали нашите животи, падайки в прегрешения, развеждайки се, и женейки се отново, вършейки онзи вид неща, които са израз на това, че не сме имали истинско начало изпърво. Ние никога не сме Го познали както трябва, а ето ни “пеейки Неговите хваления,” или мислейки си, че го правим! И силите на тъмнината носят мрачната си сянка над нас, стимулирайки продължението на точно онзи вид неща, които не предизвикват в тях абсолютно никакво смущение! Тук няма нищо, което да ги разтревожи. Давайте, продължавайте своите движещи се в кръг служби, продължавайте своите програми. Това по никой начин не застрашава царството на тъмнината, защото не можеш да се издигнеш над или да превъзмогнеш своето неадекватно познаване на Бога. Дори използването на Неговото име е един вид “терминология,” формула, една повърхностност, която не изисква много.
Само този е дълбоко обърнат, който е паднал на лицето си и е бил издигнат от там като слепец, който не вижда никой човек и трябва да бъде воден като дете, само такъв човек има потенциала да застраши царството на тъмнината! И колко от нас биха искали да бъдат така водени за ръка? И ето го Савел, отличеният ученик на Рави Гамалиил, онзи, който може да ви цитира километри от писанието с равинско тълкувание, лежейки напълно сляп, напълно опустошен от словото, което дойде към него със глас и го призова по име. И когато той стана, не можеше да вижда поради тази светлина и трябваше да бъде воден, и не виждаше никого. И не мисля, че той повече видя някого по начина, по който ние виждаме човеците, предизвикващ в нас страх, и смущение, и компромис. Страхът от човеци е толкова мощен и потиснически елемент в нашия християнски живот, защото ние никога не сме падали долу и после въздигнати горе в слепота, чрез тази светлина, която никога повече няма да ни позволи да виждаме някой човек, дори себе си в нашето собствено човешко естество.
Сега искам да ви кажа за последната и най-коварната от нашите заблуди – тя е, че сме загриженида бъдем разбирани и възприемани по начина, по който бихме искали хората да признават нашата духовност. И докато не станем слепи за човеците, дори и за “духовния човек”, който си мислим, че сме, или като какъвто искаме да сме известни, не можем да служим на Бога по апостолски начин. Трябва да достигнем до такава несебичност, до такова безразличие относно този последния човек, този последен коварен измамник, който, след като сме оставили всяка друга форма, все още задържа този вид сила, чрез която биваме очернени и компрометирани; а именно нуждата ни да бъдем разбирани от хората по начина, по който самите ние бихме искали да гледат на нас и да ни приемат! Трябва да достигнем до място, където не виждаме никой човек, нито дори и собственото си Аз, нито дори и собственото си виждане!
Ето защо Павел е можел да каже, “Следвай ме, както аз следвам Исус”, без ни най-малко арогантност или безочие. Не сме ли ние, които мислим, че той е арогантен, защото проектираме върху него егото, с което все още живеем, без да сме паднали по лице на земята, на която той е паднал, и без да сме били ослепени от светлината на Бога, която е ослепила него? Вие проектирате върху него собствената си представа за “човек” и приемате, че той трябва да е направил егоистично изказване, защото не можете да разберете някой, който не вижда никой човек, и в който себе-то следователно не е фактор. Той не търси да бъде признат, може да бъде презрян, може да бъде отхвърлен, може да бъде отрепка за света, без дори да му трепне окото, защото той не вижда никой човек. Светлината, която е дошла отгоре, го е направила сляп веднъж завинаги за такъв осакатяващ начин на виждане, дори и за виждането за нас самите, което ни прави духовно ограничени и следователно ни води до компромиси.
“А той разтреперан и смаян рече: Господи, какво Ти искаш да сторя?” Подозирам, че дори и да ви поканя тази вечер да изречете, “Господи, какво Ти искаш да сторя?”, разбира се, че ще го направите, но ще си тръгнете непроменени, защото трябва да го изречете със “смайване и разтреперване”. Да не дава Бог да направим от това последната, най-лошата и най-коварната заблуда, чрез призив към олтара, който ние можем да изпълним само на думи. Не постъпваме ли така с нашите така наречени “покаяния и изповеди” и други видове изявления, които просто са доста лесни за нас да ги произнесем? Вие ще знаете, че е сте го казали истински, едва когато умрете хиляди пъти, правейки го. Пазете се от всичко, което е частично, което е лесно, което звучи добре на думи, колкото и да е правилно. Най-коварната самоизмама е да се окажем излъгани точно за онова, което е доктринално коректно. Трябва да сме до крайна степен смаяни и разтреперани, казвайки: “Господи, какво искаш да сторя?”
И трябва да знаете, че ако кажете това тази вечер, Богът, който е вдъхновил това слово, ще чуе вашите думи и ще ви бъде според тях. Животът ви ще се промени след тази нощ и след това слово. Ще се освободят неща, които са били държани в бездействие, чакащи изявлението, което трябва да направите, но може да го изречете по правилния начин, само ако е истинно и не е просто религиозен рефлекс, а е изречено в смайване и разтреперване. Това е точката на “преминаване”.
Много от нас са казвали, “Господи, какво искаш да сторя?”, но само в конкретен момент на беда или нужда. Но кои от нас са задали този въпрос фундаментално веднъж завинаги, в абсолютно отдаване на нещо, което никога вече няма да бъде взето обратно? Кажете ли веднъж това, думите са безвъзвратни. Нещо бива записано завинаги в небесата и бива чуто от ушите на свидетели и от въздушните началства и власти. Това е веднъж и завинаги! Това изисква тотално отдаване, каквото нищо в света не ни е подготвило да извършим.
Това е светът на относителните неща; това е светът, където “лесно спечеленото, лесно се губи”. Това е светът на “може би”, “струва ми се” и “предполагам”. Това е светът, който отхвърля и презира абсолютността на Бога, и следователно не може да Го срещне на онази земя. Да Го срещнеш на тази земя, с такава абсолютност, където “всякакви прегради са премахнати”, означава веднъж завинаги да бъдеш изваден от този свят на относителност и компромиси и да бъдеш поставен в “абсолютността” на Небесното Царство!
Това е причината, поради която постя и се моля днес. Знам, че нещо като преход може да бъде извършено тази вечер, в смайване и разтреперване, преход, който ще разтърси земята, който ще освободи по земята неща, за които ще е нужна цяла вечност, за да бъдат прославени. Това е нещо, което е отвъд всеки човек да го извърши. Това е нещо, което трябва да бъде дадено от Бога, но трябва да бъде изречено от хора, които са готови да “паднат долу”. Бъдете сигурни, че никога повече няма да се върнете в същия път. ДА ЖИВЕЕТЕ ЦЯЛ ЖИВОТ, ПОСТОЯННО ЗАДАВАЙКИ ТОЗИ ВЪПРОС, Е ОБРЪЩАНЕ.
Какво е твоето състояние тази вечер? Какъв е твоят статут? Ти просто “спасен” ли си – или си обърнат? В момента, когато Бог, Който е чакал толкова дълго, чуе твоя отклик, Той ще отговори: “Стани и тръгни, и ще ти се каже какво трябва да правиш.” Но преди да ти се каже, преди да има обяснение, преди да има каквото и да било уверение, стани и тръгни. Това ставане е в силата и мощта на самия възкресенски живот! Това излизане от смъртта, в която си бил като един, който е поразен мъртъв от онази светлина, не става чрез твоята собствена сила, но чрез силата на живота, който идва от Самия Господар. Защото ставането и тръгването са призив към неща, които са отвъд всяка наша способност да ги извършим или направим. Това е изцяло възкресенско изискване! Това е, което прави славни апостолските дела, и заради това Павел, главният апостол, е бил онзи, който най-често е придружавал молитвите си с вика, “Господарю, кой е достатъчен за тези неща?”. Като казвам това, аз знам, че гледам към събрание на много достатъчни човешки същества, с много умения, с много способности, с много добре уредени животи, които могат да покажат много впечатляващи неща. Но Бог ви призовава, скъпи светии, към служение с измерения, които са отвъд всяка ваша способност да го извършите, и казва, “Стани и тръгни.” И когато Той казва, “Стани”, това не е просто една покана, но предаване на живот, очакващ онзи, който е изоставил в себе си всяка надежда, че е възможно да служи на Бог на базата на собствените си способности.
Виждал съм възрастни мъже да треперят и плачат, чувайки това смайващо слово. Те чудесно са се носили по течението, служейки на Бога с уменията и способностите си, докато не чуха слово като това, което ги преряза като меч през сърцата им и ги повали долу като мъртви и треперещи на земята. По-късно, когато те биваха физически повдигнати и поставени да седнат на стол, смаяни, с ръце на устата, всеки един би ми казал, “Но Арт, аз бях окуражаван от Църквата да действам на основата на моята докторска степен и на уменията ми, и бях насърчаван да върша нещата на това ниво, и досега се справях чудесно.”
Но сега е станало ясно нещо, което е отвъд всяка способност на отделния човек да извърши; няма ставане, няма тръгване освен чрез силата на този неразрушим живот, която върна Исус от мъртвите, и която ще върне и нас, които сме готови да паднем мъртви, да бъдем повалени на земята и напълно ослепени за онова, което сме считали за подходящо и въздигали като правилно. Трябва ли и ние като Савел да чакаме някой, който да ни положи ръце, за да ни даде нашето виждане и разбиране, като това става посредством простичък член на Христовото тяло?
Какъв образец за обръщане е това; всеки негов елемент е така сътворен в небесата, неговата мъдрост е толкова вечна, че този велик Савел, този великан сам по себе си, беше толкова смален от светлината, която падна от небесата, по-силна от обедното слънце, че той беше взет за ръка като дете в абсолютна безпомощност и зависимост, легнал като мъртвец. Сляп за три дни и нощи, без нито да яде, нито да пие, той преразгледа цялото си “харизматично” разбиране. Всички принципи на вярата, всичко от неговото “Новозаветно” разбиране, Господ тотално умъртви. Защото ако той щеше да бъде Божият дар за Църквата, трябваше да му се даде разбиране от Бога и това разбиране да се получи чрез полагането на ръцете на най-малкия от светиите, Анания. В тоталната зависимост, в която Бог го постави, Савел беше благодарен, че имаше послушен слуга, който въпреки големия си страх, послуша Бог и дойде, за да положи ръце на Савел и той да може да вижда. Бог трябваше да научи този апостол, главния апостол на Църквата, на характера и тайната на Христовото тяло от самото започване на неговия апостолски път, на урок, който мнозина от нас все още никога не са разбрали или видели, въпреки че използват неговата терминология! Този урок трябва да бъде даден чрез откровение на тези, които иначе биха били слепи за него.
И все пак колкото и много да говорим за особеностите на “Тялото на Христос”, (сякаш това е нова прищявка или нова мода, или нов речник, с който можем да играем и да се изразяваме), ако това не е дошло при нас като откровение, значи въобще не е дошло при нас. Може би заради това сме в сегашното си състояние. Това е просто “терминология” и ние трябва да получим нещо крайно унижаващо, което единствено може да дойде до нас чрез действие на най-простичкия член на Тялото, или изобщо няма да дойде.
Това “Стани и тръгни,” което ще дойде до някои от нас в този час, не означава задължително, че всеки фактор в нашия живот ще бъде външно променен. Утре пак ще ходите на работа, пак ще се прибирате в същата къща. Всъщност никое от обстоятелствата, в които живеем няма да се промени външно по някакъв начин, и все пак, същевременно, надълбоко, всичко ще се промени. Това “Стани и тръгни” поставя в действие цялата небесна движеща сила, към което действие, ако един ден се върнем, може вече да не е там.
Така че не е за вас да установявате и да обмисляте какво трябва да правите след като вече сте направили този отклик. След като сте го извършили, ставането и тръгването ще имат своя собствена логика, свое собствено развитие, според както са определени от Бога. “Ще ти бъде казано, какво трябва да правиш.” Като Авраам вие ще чуете, “Излез и иди в земята, която ще ти покажа.” Има винаги едно бъдещо измерение, което изисква това треперене и прилепяне към Бога, който ще ни покаже какво се изисква през следващия ден, дори и в следващия момент. Това не е начинът, по който сме били отгледани от нашето общество да живеем. Ние искаме да знаем; искаме да имаме сигурност, искаме да имаме едно здраво вкопчване в това, което ще правим, и защо ще го правим и какви ще бъдат последствията от него. Но Бог казва,” Аз ще ти покажа, какво трябва да правиш.”
И ще ви кажа, като на човеци, които чуват слово като това, което Господа е благоволил да ми даде, че то е именно от типа “ще ти покажа” дори за всяко следващо изречение. Та дори за всяка следваща дума. Аз не знам какво следва след тази дума. “Къде отивам от тук нататък, Господи?” Вашите записки няма да са онези, от които да зависите. Нужно е прилепяне към онова, което се дава момент след момент от Бога, който ни е призовал и ни е извикал към една пълна зависимост от Него, която прекършва всяка трайност и сигурност, в която светът би искал да ни види установени. Това е един пътешественически начин на живот и вие никога няма да си установите стереотипи.
Вчерашният успех няма да бъде достатъчен за днес. И сега последствията са дори още по-големи, животът и смъртта са залогът, вечността е теглилката, и кой е достатъчен за такъв вид говорене? Веднъж когато станете и тръгнете, т.е. да започнете да говорите, ще ви бъде казано. Но трябва да живеете с очакване и чувствителност към това, както Авраам направи, както и всеки истински светия, който някога е откликвал на такъв призив, защото има неща, които ти трябва да извършиш. Нещо, което никой друг не може, което никой друг не е предназначен да извърши. То е нещо изрично, нещо определено; има задължителни неща, които са за теб. И Бог е вързан да освободи откровението, докато не чуе твоето “Господи, какво Ти искаш да сторя?”
“Ще ти бъде казано, ” казва Бог, “когато ми кажеш, че желаеш да поставиш твоето “ти” под Моето “Ме” веднъж и завинаги.” Едва сега твоята цел и призив могат да бъдат разкрити, сега може да бъде освободено. И не е това, което ти си мислиш, че би могло да бъде, но каквото Господаря е възнамерил да бъде и сега вече ще ти покаже. Точно това е мястото, на което Бог прави апостолското назначение, вечно значимото намерение за нашето съществуване. Това е противоотровата на религиозната досада и е най-сериозната вяра, която убеждава дори нашите деца.
Знаете ли каква е мярката на това да сте дошли до апостолската истинност? Тя е да сме способни да убедим нашите собствени деца относно истината и сериозността на вярата, в които ние сме тръгнали. Тези деца имат необикновената способност да усещат точно колко сериозни са техните родители, както и другите възрастни. Те си задават въпроса, “Доколко същото това нещо се изисква и от мен, ако и да съм млад? Дали това е нещо, към което те (възрастните) се придържат, защото харесват такива неща?”
Ние ще познаем, че сме достигнали до апостолската истинност и реалност заедно, когато сме успели да убедим собствените си деца! И фактът, че все още не сме, както е засега, е предупредителен звън отвъд всичко, което можем да си представим. Нашето настоящо задоволство и желание да стоим с нещо по-малко от себежертвеното отношение към Бога, се е случило, защото сме зажадували за него и сме възлюбили погрешната страна, защото изобилстват нейните треви, които хранят нашата плът. Това на практика е струвало на царството Божие неизчислими загуби във всеки дом.
Докато не сме дошли до това, не са ли нашите религиозни усилия всъщност “преследване на светиите,” чрез това, че сме ги приспали в едно по-малко място, дори за ирония в името на онова, което е апостолско и пророческо? Исус каза на Савел, “В това, че си преследвал Църквата, ти си преследвал Мен.” Не сме ли виновни в преследване на Църквата, ако сме и отмервали онова, което е по-малко от онова, което е небесно? Не е ли ограбване на светиите това да ги насърчаваме в онова, което се представя, че е доктринална коректност, и в изговарянето на истината, като че уж е самата истина? Не е ли просто фантазиране, че самите ние сме там, докато все още въобще не сме влезли в обещаната земя, да не говорим за превземането на градовете й? Не сме ли още от страната на пустинята? Не сме ли гонили Църквата, променяйки я частично, и охолно окичвайки действията си с думи като “апостолско” и “пророческо,” когато в същото време сме проклели нашите слушатели с копнеж по грешната страна, без дори да имаме съзнание за това какво е тяхното състояние.
И така Савел се изправи от земята, и когато неговите очи се отвориха, той не виждаше никого. Той никога от тук нататък не видя някой човек или се убоя от някого, но беше открил, че ключът към апостолската смелост и безкомпромисна дързост е да зачиташ Самия Бог единствено. От този момент нататък всичко е заради Господа, и нищо заради нас си. Вие ще откриете това в писанията на Павел. Никъде няма да откриете някакво споменаване на думите “заради мен.” Няма никакво “мен.” Всичко е заради тях и заради Господа. И каква само Църква бихме имали днес, ако нашите служители бяха хора от такъв вид? Докато нямаме такива човеци, ние страдаме от лишение, което е равносилно на гонение, и тези, които са били негови служители, трябва да осъзнаят това и да паднат пред Господа.
И така, когато някой, който е преследвал Тялото, без да познае Главата му, прие зрение, получи апостолско виждане, чрез полагането на ръцете на най-простичкия негов член. От самото начало Главният апостол беше поучен относно своята зависимост от Тялото и относно това колко гениален е неговият организъм – така щото славата да бъде само на Бога. И докато ние самите не паднем слепи, “без да ядем или пием за три дни,” (т.е да махнем настрана дори нашите традиционни категории) ние няма да прогледаме, но ще бъдем осъдени да впрегнем терминологията на Христовото Тяло, докато в същото време живеем действително независимо от него, междувременно възхвалявайки го, мислейки, че вършим служба на Бога!
“И веднага той стана и паднаха като люспи от очите му.” Вярвам, че това се случва сега.
“И веднага започна да проповядва Христос в синагогите, че Той е Божият Син.” И моментално, по същия начин, той отвори себе си за противопоставянето и гонението от човеците, които имат особено язвителна омраза към онова, което е автентично апостолско. Които не могат да издържат да бъдат предизвикани от реалността!
“Да се маха такъв човек от земята, защото не заслужава да бъде жив! И извикаха и хвърляха дрехите си и пръст във въздуха.” Какво е онова в обърнатия човек, което прави силите на тъмнината толкова да избухват, и да се пенят, и да разяряват тези човеци до побесняване, бидейки пълни с техния дух, и да не могат да издържат един “такъв човек” да живее?
Какъв човек – какъв небесен човек! Какъв слуга на Църквата, заради Църквата и заради Господа! Това е този вид на несебичност, който работи ден и нощ, за да изяви целия съвет на Бога без страх, че ще бъде разбран, приет или отхвърлен, или причиняващ съблазън. Такъв човек не мисли относно последствията за себе си, защото той живее непрестанно в резонанса на великото изявление, “Господарю, какво искаш от мен да сторя?”
Нека да паднем пред Павловия Бог в този час, който все още е АЗ СЪМ и ИСУС. Мнозина са призвани, но малцина избрани, ни каза Той. Помнете – мнозина спасени, малцина обърнати. Обръщането или е до краен предел, или не е обръщане въобще. То е абсолютно отдаване на Бога чрез Духа, което светът не може да издържи и завинаги ще му се противи, дори до смърт. Но делата, които такъв човек ще извърши са вечни в своите резултати.
И така в името на Исус, като слуга на това слово, аз ви призовавам да откликнете в страх и трепет и удивление на Бога, чиято светлина възсия сега около вас. Проснете върху земята всяко по-малко нещо, ако и коректно, ако и възхвалявано от човеците, ако и да е радост за душата ви, за да може Той да ви привдигне за работата, която вие сте длъжни да извършите, когато станете и тръгнете в силата на живота, който ще ви се даде, след като сте положили в смъртта всичко по-малко. Нека Той да чуе от това място едно единствено изявление, “Господарю, какво Ти имаш за мен да извърша?”
Вярвам, че Господ буквално има предвид точно този израз. Той има предвид реално падане долу. Не мамете себе си, че можете да направите едно лично, тихо, компромисно решение, казвайки “Господ разбира” и приема. Именно такъв вид неща са ни държали далеч от апостолската истина, реалност, власт и сила. Никакви прилични, частни, любезни превъплъщения, базирани на вашите представи. Но едно единствено обръщане, базирано на Неговите представи, с предаване до краен предел, което изисква смелост дори вашето тяло да се свлече на земята, и тези изрични думи изговорени – “Господарю, какво Ти имаш за мен да извърша?”
Topics: Bulgarian Articles |